Книга "Пусни народа ми да кара сърф"

Предговор

към второто издание

Когато през 2005 г. започнах да пиша „Пусни народа ми да кара сърф“, първоначалното ми намерение беше това да бъде философски наръчник за служителите на „Патагония“. Изобщо не съм очаквал тази проста книга да се преведе на десет езика и да се изучава в гимназиите и университетите, че дори да има влияние върху големите корпорации. Даже „Харвард“ използва компанията ни за практически казус. Винаги сме считали „Патагония“ за експеримент по правене на бизнес по нетрадиционни начини. Никой от нас не беше сигурен в успеха, но всички бяхме наясно, че „обичайният бизнес“ не ни интересува. Е, оцеляхме и дори процъфтяваме вече почти половин век, а дори и по-дълго, ако се смята и първата ни компания – „Шуинар Екуипмънт“, за катерачна екипировка. Сегашното име на компанията ни е „Патагония Уъркс“ и в нея влизат компанията ни за дрехи „Патагония“ и компанията ни за хранителни продукти „Патагония Пръвижънс“. Инвестирали сме и в няколко други стартиращи компании със сходна философия. По ирония на съдбата се превърнахме в голямата компания, за която никога не сме мечтали, нито пък сме искали да бъдем.

Продължаваме да сме семейна компания и да се наслаждаваме на работата си. Нямам усещането, че се е налагало да правим компромиси с ценностите си, за да станем големи. Нямаме намерение да продаваме компанията или да я предлагаме на борсата, защото това би компрометирало мисията ни „да използваме бизнеса, за да вдъхновяваме и прилагаме решения на екологичната криза“.

От 2005 г. здравословното състояние на планетата, която считаме за свой дом, не е особено добро. Обществеността в развития свят е все по-информирана за това, че планетата ни се затопля до опасни нива в резултат на собствените ни действия. Въпреки това и независимо от хилядите статии, книги, филми и предупреждения на учените и дори на военните, че глобалното затопляне е най-голямата заплаха за сигурността на човечеството, правителствата, бизнесите, вие и аз все така отказваме да предприемем смислени действия, за да разрешим проблема. Още по-тревожни са анкетните проучвания на „Галъп“ от 2007 и 2008 г., според които 38% от световното население никога не са чували за глобалното затопляне или нямат мнение по въпроса.

Въпреки че някои от най-големите световни корпорации полагат значителни усилия да намалят отпечатъка си върху природата, всеки един от глобалните показатели за здравето на планетата ни продължава да сочи в грешната посока. Мрежата „Глобален отпечатък“ (Global Footprint Network) изчислява, че понастоящем надхвърляме със 150% капацитета на планетата да възобнови основни за съществуването ни „услуги“ като например чиста вода и въздух, обработваема земя, природосъобразен риболов и стабилен климат. Когато „Патагония“ стартира през 1973 г., населението на Земята беше четири милиарда, а сега е повече от седем, като прогнозата е да стигне девет милиарда до 2053 г. Но не това е най-страшното.

В същото време богатството на това население нараства с 2,5 до 3% на година. До 2050 г. ще надхвърляме с 300 до 500% капацитета на планетата ни да се възобновява. Не е нужно да имате магистърска степен по бизнес администрация, за да сте наясно, че това означава фалит.

Световната икономика, управлявана от правителства, контролирани от своя страна от големи мултинационални компании, е зависима от непрестанните растеж и печалби. Всичко, което успяваме да постигнем, за да имаме по-зелена, по-устойчива планета, се заличава от растежа – растежът е слонът в стаята, за който никой не иска да говори.

При наличието на всички тези проблеми – глобално затопляне, неустойчиво потребление на ресурсите и неравномерно разпределение на богатствата в световен мащаб, имаме идеалния сценарий за драстична промяна в икономическия и екологичния си модел. През цялата история империите са се сривали, следвайки същия този сценарий. Ако приемете глобализацията и капитализма като една гигантска „империя“, последиците ще са катастрофални.

За всичките си седемдесет и пет години на безразсъдни каскади съм бил достатъчно близо до смъртта, за да приема факта, че един ден ще умра. Това не ме притеснява особено. За всичко си има начало и край – за хората и за начинанията им.

Видовете се развиват и умират. Империите се въздигат и се сгромолясват. Бизнесите растат, а след това се смаляват. Без изключение. Този факт не ме притеснява. И въпреки това ми е тежко да съм свидетел на шестото голямо заличаване на видовете, при което хората носят пряка отговорност за пълното унищожаване на толкова много чудесни същества и безценни местни култури. Особено много ме натъжава да наблюдавам тежкото положение на собствения си вид – ние, изглежда, сме неспособни да се справим с проблемите си.

Злото в обществото ни става повече и по-силно и това ни кара да осъзнаем, че като по-голяма и влиятелна компания отговорностите ни към обществото и усилията ни да бъдем дори още по-отговорни също са нараснали.

Постигнатото от нас през последното десетилетие и плановете ни за следващите са причината за това обновено издание на книгата.