Поне от близо век спортовете, с които всички ние се занимаваме, са се е превърнали в много повече, отколкото в просто спортове и хобита. Превърнали се е в култура, начин на живот за някои, професия за други. Превърнали са се и в начин и способ за откриване на света през своята призма. Сърфът по никакъв начин не отстъпва, а даже напротив - като един от първите борд спортове, той е един от предводителите на всички тези неща. Пътуването е неразделна част от сърфа за огромен процент от хората по света. Било то, за да стигнеш до най-близкия водоем, в който се образуват вълни, или пък някъде надалеч в неизвестното, за да откриеш нови страни, океани и култури. 

В сърфинг лайфстайла съществува терминът “Endless Summer”. В едноименния си филм (“The Endless Summer”),може би най-известният сърф режисьор и оператор на всички времена - Брус Браун, разказва що е то enless summer. А именно - желанието и опита на сърфистите да обикалят планетата в преследване на вълни и топли води. И като стана дума за топли води, нашата организация от четирима приятели, в никакъв случай не сме открили топлата вода, решавайки да отидем в Мароко през месец ноември, но направихме скромен опит, ако не да постигнем безкрайното лято, то поне да го удължим за мъничко. Мароко има много прозвища- от “портата към Африка”, до “Индонезия за Европейци”, но е факт- ако искаш да се докоснеш до някоя по-екзотична дестинация за сърф, Мароко е една от най-лесните, бързи и евтини опции за това. 

В буквален смисъл, Мароко наистина е порта към Африка, тъй като е първата държава, в която влизаш минавайки през Гибралтар, но мисля че в преносен смисъл, това определение важи дори повече. Мароко е предястието, което да ти запали апетита към Африка - нито прекалено люто, нито прекалено екстравагантно. Просто леко пикантно, колкото да искаш още. Казвайки това, откривам голяма ирония, тъй като за почти месец там единственият минус, който записахме в тефтерите си беше храната, която беше изключително неподправена и безвкусна, но пък всичко останало беше на ниво. Сърфът в Мароко датира от около 60те години на миналия век, когато френските окупатори започват да носят първите дъски в държавата и да откриват първите спотове. Епицентърът на това е Тагазут, последван от Имсуан и Есаоуира,  които са само няколко от поредицата места, които в днешно време от рибарски са се превърнали в кипящи сърфистки селца. В днешно време, сърф туризмът е голяма част от икономиката на страната и годишно, милиони туристи посещават държавата с тази цел. Това някак си си пролича още на летището в Милано, където трябваше да се прекачим. Нашата опашка за чекиране си личеше от стотици метри, тъй като имаше поне 50-60 човека влачещи сърф бегове. В типичен нашенски стил, нашите багажи се открояваха от тези на тълпата като най-тежки и най-претъпкани, в блестящ балкански опит да надхитрим системата и да си занесем екипировката възможно най-евтино. След кратки преговори на чекина, все пак бяхме допуснати и няколко часа по-късно, виждайки Гибралтарския проток през прозорците на самолета, осъзнахме, че и четиримата влизаме в Африка за пръв път.

Кацаме в Агадир,  2ма нахилени младежи ни посрещат с моето име написано на лист хартия, взимаме рентакара и веднага се гмуркаме в целия хаос на трафика на една сравнително бедна държава - коли, мотори, автобуси, каруци, кози, магарета, камили…всеки има своето място на пътя и трябва да се адаптираш спрямо “джигитския” майндсет бързо, за да не се открояваш от тълпата. Първата ни работа е да се настаним бързо и да се опитаме да направим една сесия на най-близкия спот, просто за да се освежим след полетите. Правейки това, неволно решаваме да тестваме късмета си, както и доверието, което имаме към всички предупреждения от приятели, за това да се оглеждаме навсякъде и да внимаваме да не ни измамят или ограбят. Приповдигнати от гледката на океан се обличаме за секунди в неопрените си, а Роската завива ключа от колата в една хавлия и я оставя на плажа. Четиридесет минути по-късно, докато слънцето вече си отива, в главата ми започва да се настанява тревожната мисъл, колко глупава и непредпазлива идея е това и как, ако някой задигне ключа от колата оставаме в една непозната държава, облечени само по неопрени, без паспорти, телефони и портфейли. Не спирам да се спускам по спиралата с панически мисли, още повече, след като Росен подхвърля “ Абе пичове, от известно време не виждам хавлията на плажа…”. Десет минути по-късно, наблюдавам Вихра, Росен и Митака, които вече обикалят нервно по плажа, заедно с последните частици светлина. Излизайки от водата, вече съм напълно убеден, че вече живея в най-лошия сценарий от филм и следващите няколко седмици изобщо няма да са това, което съм си представял. Още пет минути съм в този кошмар - хавлията я няма, напълно тъмно е и шансът да направим нещо от тук нататък е почти нулев. Роската минава покрай мен в тъмното и просто се навежда нон-шелантно до крака си казвайки “А! Ето го ключа”.  Осъзнаваме, че сме извадили шанс едно на милион, и че Мароканците са станали далеч по-възпитани, от това, за което ни предупредиха- при възможността да ни откраднат колата, просто ни откраднаха хавлията. В последствие през последния си ден се разделихме и с един чифт чехли поради същата непредпазливост, но цялостното ни усещане беше, че хората са много приятелски настроени, усмихнати и стига да не си прекалено наивен европеец, ще си в безопасност. 

Следващите седмици се развиват като в сън, който вече ми е малко смътен. Oгромни вълни, малки вълни, вълни от световна класа, дебели, бавни, бързи, с туби, рошави, гладки като стъкло, вълни като парни локомотиви… видяхме всякакви. На всеки метър съм готов да изснимам 10-15 Гб с фотоапарата и всяка гледка създава усещане за безкрайност и вечност.

Това, което обаче ме накара да започна да хлътвам по Мароко, е културата и цялостното усещане за една държава, живееща между модерното и старинното, между западното и източното, между сърф и скейт културата на младите и традиционните религиозни възрастни. Между бордшортите или изрязаните бански и традиционните джелаби и забрадки. И някак си за всичко си има отредено място и нищо не се натрапва на другото. Възрастни мъже водят своите претоварени магарета, а до тях група европейци обличат неопрените си и всичко е в перфектен унисон и никой не се обръща да погледне странно чуждия. Винаги много са ме привличали истории за места, където културата и хобитата на младите се наместват в сравнително по-бедни региони, намират своето място и се превръщат в начин за препитание на местните. По време на престоя ни често ми изникваха аналогии с Непал и алпинизма, или пък Грузия и зимните спортове. Мароко със сигурност е един от открояващите се примери за тази интересна симбиоза между наследство, култура и съвремие.

И макар, че се е превърнала в една от топ 5 сърф дестинациите на света и годишно над 1 милион сърфиста идват, за да усетят страната на безкрайните десни вълни, едно от нещата, които със сигурност ми направи впечатление, е колко спокойно е във водата. Който е ходил някъде на сърф из Европа със сигурност е усетил приповдигнатият вайб или сериозните свъсени погледи, примесени с честа доза локализъм. Това е и един от най-силните козове на Мароко - настроението във водата. Усмихнати хора, сравнително празни спотове, както и множество плажове, на които можеш и да бъдеш напълно сам, приятелски настроени местни карачи и още по-приятелски настроени туристи. Ако решиш да преследваш the endless summer, или просто искаш да се насладиш на хубаво време и спиращи дъха гледки, то със сигурност сложи Мароко в своя уишлист! 

Текст и снимки: Борислав Камилов

Благодарности на Basecamp и Patagonia wetsuits за подкрепата.